GUCCI: име, което кара да мечтаем, книга, която вдъхновява

GUCCI в името на моя баща е биография, написана от незаконната дъщеря на Алдо Гучи. Написана с много човечност, автентичност и искреност. Вътрешен поглед към една фамилна империя, която асоциираме с блясък, престиж и разкош.

Патриция е дете, родено от една тайна, извънбрачна, дългогодишна и истинска любов. Книга, която е пътуване във времето и взаимоотношенията, която помага на авторката да разкрие и осмисли своите собствени корени. Произведение, което разказва за човека, изградил GUCCI, пионер на култовия етикет Made in Italy, превзел целия свят.

Когато получих книгата, емоцията ми бе неописуема – нямах търпение да се потопя в тази история, да се пренеса в една друга епоха и различен контекст. Използвах всеки момент, за да прочета още няколко реда, няколко страници от нея, за да науча нещо повече за митичната фамилия. Прииска ми се да се почувствам като италианка от началото на миналия век, да потърся онова усещане за женственост и елегантност, присъщо на тогавашната среда…

Като човек на комуникациите, с голям интерес открих факта, че Алдо Гучи е бил изключителен майстор на словото. Умение, което му е носело големи успехи и в бизнеса, и в личния живот.  Книгата на Патриция показва едно различно лице от това на решителния директор на компания – човек чувствителен и земен. В нея се вижда любовта на родителите по време на златния век на la dolce vita. Четейки редовете и гледайки снимките, сякаш се пренасям в едно друго време – на безупречната елегантност и финес, на съвършенството на детайла, на класното излъчване и на удоволствието от живота в най-чистия му вид. На едно вдъхновение, което тръгва от красивите пътни кожени чанти с изписани инициали и фамилни гербове, за да направи препратка към стилния живот и класата на детайла.

Специално за вас споделям кратък откъс от книгата, за да усетите красотата на повествованието:

***

Папа си имал собствена мечта – да издигне имиджа на „Гучи“, като съчетае изкуство с мода – два свята, за които винаги бе чувствал, че са интимно свързани. „Гучи Галерия“ беше неговият начин да постигне това. Когато първата такава отвори врати за критиката в магазините на Бевърли Хилс през 1977-а, хилядите спонсори получиха осемнайсеткаратов chiave d’oro – иначе казано, златен ключ, с който да отключват вратите на зоната само за членове на втория етаж. След като получеха достъп чрез специален асансьор, привилегированите се запознаваха с лукс от съвсем друго ниво.

Галерията определено оставяше хората със зяпнали уста. ВИП гостите биваха посрещани с шампанско, докато се възхищаваха на произведенията на изкуството, изложени между витрини от розово дърво и месинг, пълни със скъпоценни камъни, дизайнерски бижута и чанти от крокодилска и гущерова кожа. Присъстваха и майстори от фабриката, за да могат потенциалните клиенти да видят уменията им. Мястото се отличаваше с неподвластна на времето елегантност, беше топло и подканящо и гостите можеха да останат за дълго, без да се чувстват задължени да купят нещо. Независимо дали бяха поканени, или просто бяха наминали, за да се насладят на обстановката, в мига, в който излизаха от асансьора, чувстваха, че са част от нещо специално.

В една индустрия, където модните тенденции остаряват бързо, особено когато марката стана твърде популярна, баща ми знаеше, че трябва да запази челната си позиция и да предлага на клиентите все по-вдъхновяващи неща. „Галерия“ беше пряк опит за придаване на нов смисъл на фирмената емблема. Щом начинанието се доказа успешно, той се замисли да повтори концепцията в Ню Йорк на място, което щеше да бъде възприето като най-поразителния магазин в Манхатън и да се превърне в посланието на Алдо Гучи към света.

Някъде по това време баща ми реши, че е време да започне да ме включва в събитията, организирани от компанията. Едва на петнайсет, по време на една училищна ваканция аз го придружих до Сингапур, Хонконг и Япония – първото от многото ми пътувания до Азия в името на компанията. Тогава, през лятото на 1979-а, летях до Лос Анджелис, за да бъда официалната му представителка на големия холивудски бенефис, спонсориран от него в известния хотел „Бевърли Уилшър“. Приех това за изпитание, така че отидох на фризьор и облякох красива жълта рокля от шифон с голи рамене на „Халстън“. Сложиха ме да седна начело на масата с Джун Алисън и Рита Хейуърт, която навремето бе една от най-забележителните актриси в Холивуд. Дори вече в шейсетте си години и с ранни симптоми на алцхаймер, тя притежаваше от онзи вид красота, която никога не повяхва.

Вечерта мина без проблеми. Опитах се да разговарям с всички присъстващи, без да изглеждам притеснена. За тийнейджърка ми се струва, че се справих добре.

– Баща ти каза, че си била великолепна! – по-късно ми сподели майка ми. Похвалата от него означаваше всичко за мен.

 ***

Началото на шейсетте години на двайсети век е безметежен период за „Гучи“ – задължителната марка за холивудските звезди и кралските величия, – но също така е и време, когато родените без брак деца в Италия са незаконни. Алдо не може да си позволи публичния скандал, но и не е в състояние да сдържа чувствата си към Бруна, майката на Патриция. Между Италия, Англия и Америка, човек се потапя в една история за любов и загуба, предателство и вярност, разтърсващи събития…

Снимки: Мартина Тодорова

You may like to share