Най-големият лукс днес е да не бъдеш онлайн

и защо изчезнах за една седмица

Най-големият лукс на нашето време е да (си позволиш) да не бъдеш онлайн. За час, ден, седмица или колкото решиш.

Наскоро попаднах на една статия, в която авторката казваше:

В този вечно-свързан, с нулева лична неприкосновеност контекст, да не бъдеш онлайн е запазена привилегия за онези, които могат да си позволят да използват технологията по желание, а не по необходимост. Ана Анжелич

Мисля, че свободата да не се съобразяваш със социалните мрежи и с живота, който „водиш“ в тях, все повече се превръща в лукс. Парадоксално достъпен и същевременно – трудно достижим.

За първи път от три години реших да си взема истинска почивка, в която да замина и реално да правя това, което правех преди блогърските си години: разходки, откриване на нови места (в градска среда, защото в курортите ми става скучно супер бързо), хубава храна, магазини, срещи, вечери с приятели, четене на книга и т.н. „Уловката“ в случая беше да се въздържа да не документирам всички тези моменти, да ги запазя за себе си и своите спомени и да се постарая минимално да влизам в социалните мрежи. В първия ден ми беше необичайно и трудно, но после сякаш свикнах много бързо…

Влизах в интернет, само за да проверя как да стигна до дадено място, кои музеи или атракции да посетя, какъв местен специалитет да дегустирам. Обикалях по магазините със страстта от едно време, с която търсех някоя хубава находка – подарък или попълнение в гардероба/дома ми, любов от пръв поглед, който да не е (непременно) свързан с тренд или да бъде фотогеничен/instagrammable/, следващият голям ултра-фешън-хит и пр. изпразнени от съдържание определения.

В никакъв случай не се оплаквам от живота, който водя, защото е това е личен и съзнателен избор. Реших да споделя тук тези мисли и опит, защото ме вълнуват от доста време насам. С годините животът ни се променя, начините, по които общуваме и градим своите образи – също. Усещах, че е време да направя нещо различно и да изляза от тази рамка, която на моменти ме отблъсква със своята масовост и псевдо-автентичност.

И докато си почивах активно и правех своя дигитален (и ментален) детокс, все по-ясно осъзнавах и осмислях думите за лукса на нашето време и общество: това, да си позволиш да не бъдеш онлайн , да се отдадеш на живот, който наистина се случва и в тази си автентичност е в пъти по-стойностен, смислен и хубав и от „най-перфектния“ фийд. Защото е истински, реален и колкото и да е банален или обикновен (макар, че честно казано най-вълнуващите и интереси преживявания в живота ми не фигурират в нито една социалка и със сигурност ще запазят поверителността си), всъщност е висша форма на лукс – в която отстояваш себе си, своите граници, своето лично пространство – наречено ЖИВОТ.

Рокля: Adriana Rica Haute Couture, обувки: Högl, клъч: Rochas, колан: Gucci

PS: Тези снимки са от ваканцията, направих ги, защото знаех, че ще ми се прииска да споделя тези мисли с вас, а дори и най-смисленият и съдържателен текст има нужда от кадри – за динамика и настроение. 😉