Париж, обичам те!
This post is also available in: Английски Френски
Седейки там, сама в чужда страна, далече от работата и хората, които познавам, ме обзе едно чувство. Беше сякаш си спомних нещо, което не съм знаела преди или нещо, което съм чакала, без да знам какво. Може би беше нещо, което бях забравила или нещо, което ми е липсвало през целия ми живот. Мога да кажа, че почувствах едновременно радост и тъга. Но не твърде много тъга, защото се почувствах жива. Да, жива. Това бе моментът, в който
заобичах Париж. И усетих, че Париж също ме обича. Последната история от филма Paris, je t’aime.
За мен това се оказва градът на отговорите на зададените и не-зададени въпроси. Отговори, които просто идват, които понякога не ни харесват и отказваме да приемем… Мъдростта на града, събрал енергията на толкова хора и епохи, обаче се оказва по-силна и намира своите регулиращи механизми.
В последните над 10 години видях как градът казва едно голямо и щедро, надминаващо всички очаквания ДА, а малко след това: спри, оттегли се! И дори и да не искаш, става така, че трябва да се вслушаш. В Париж многократно усетих, че не мога да контролирам нещата и е супер наивно да опитвам да го правя…Място, в което просто нещо се случва (или не) но когато вътрешната му логика, момент или друго е преценило, че трябва да стане така. Или да не стане.
И когато от прекалено взиране загубим фокус, той пак е там, за да ни привлече, когато му дойде времето.
*2211 – комбинация от цифри, която през цялото време вълнуваше съзнанието ми и ме караше да си задавам въпросът какво ли означават точно. Отговор не намерих, а това беше номерът на стаята ми, хотел Pullman Montparnasse, етаж 22.
Рокля: Славина Петрова
Чанта: Fendi Micro Peekaboo via Luisa Via Roma
Очила: Clandestino Veneto
Снимките са заснети с Olympus Pen.
79
